Докъде е България?

Докъде е България? С този въпрос се обърнах към свои приятели и познати. Тези от тях, които бяха внимавали в часовете по география, уверено ми отговориха:

„На изток до Черно море, на запад до Сърбия и Македония, на север до Румъния и на юг до Гърция и Турция.“

Други мои приятели, които много обичат историята ни, споделиха, че в техните мечти страната ни винаги ще граничи с три морета, както е било по времето на цар Симеон.

Но нима нашата България наистина е толкова малка?

Съвсем не. България се простира на много повече от три морета. Българско е там, където звучи българската реч и е съхранен българският дух. А ако трябва да облека това свое твърдение в цифри – територията на задгранична България включна повече от 70 държави по света, а населението й по официални данни наброява близо 3 милиона жители. Впечатляващо, нали?

До твое прозрение достигнах след кратък разговор с Надя Йосифова, родител на две прекрасни дечица и основател на Българския културен център „Св. св. Кирил и Методий“ във Финикс, Аризона. В него българчета, предимно от смесени бракове, се учат на майчин език, история и география. В началото Центъра посещават само 5 деца и техните родители. Тази година вече има сформирана предучилищна група, както и първи и трети клас. Надя мечтае Българският културен център да се превърне в най-голямото неделно училище в Америка и вярва, че е способна да го постигне.

„Преди години с мъжа ми избягахме в САЩ от българския начин на живот, но тук се почувствахме като дървета без корени. Да, имахме приятели за маса, но ни липсваше българският дух. Когато се родиха децата ни, си дадохме сметка, че най-големият ни провал като родители ще е те да израснат като 100-процентови американчета. Тогава реших да доведа България в Щатите и създадох Центъра“ – сподели Надя.

„Работата в училището изисква голямо самоотрицание. Преподаватели в културния център и стожери на българския дух са родители, чиито деца посещават училището. Повечето от нас си имат друга професия, и работят през седмицата, но желанието ни да възпитаме чувство на принадлежност у децата си е по-силно от всичко. Много боли детето ти да говори език, различен от майчиния ти.“

„Добре, родителите работят през седмицата, вероятно и децата посещават американски училища, как възприемат неделите в Центъра?“ – това бе следващият ми въпрос, вероятно и вашият.

„Всичко трябва да се интерпретира. Представете си едно смесено семейство, в което майката е българка, бащата – румънец, децата са родени в Америка и тук раснат. Трудно е.“ – довери ми Надя.

А ето какво разказа за учебниците и метода на преподаване:

„През първите години учихме по българските учебници, но нашият норматив е много по-малък. За щастие, миналата година Министерството на образованието одобри адаптирани за неделни училища учебници и от септември децата ще учат по тях. При представянето на учебния материал традиционният метод не върви. Децата са свикнали на американския игрови стил и другото не попада в тези норми. Тъй като класовете са малки, провеждаме учебните занятия в беседка в Харайзън парк. Във Финикс е топло почти целогодишно и зимата също учим навън. Може би трябваше в началото да спомена, че в Америка има обществени центрове в парковете и ние също се помещаваме в такъв.“ (Усмихва се.)

Помолих своята приятна събеседничка да съпостави двете образователни системи:

„През 2 000 г. за последно сме даскалували в България със съпруга ми. Нещата сега са различни. Нямам представа. Това, което мога да споделя от опит е, че в обществените училища в Америка преподавателите са по-склонни да занижават стандартите. Тук има една програма. Казва се No child left behind, съгласно която всяко дете, без изключение, трябва да завърши училище.“

Полюбопитствах и как се финансира една млада организация като Българският културен център във Финикс. Отговорът беше съвсем очакван – самоиздръжка. Малки и големи, децата и техните родители, организират благотворителни събития, най-големите такива, разбира се, се случват около българските празниците. На тях присъстват наши сънародници, живеещи в щата Аризона. През януари Българският културен център планира да кандидатства по програма на Министерството на образованието за финансиране на неделните училища в чужбина. Ние, екипът на списание „За мен“, от все сърце им желаем успех.

А какво пожела Надя на всички български младежи, прочетете в следващите редове:

„Най-горещо ви желая да пазите българския дух в себе си и никога да не забравяте, че сте потомци на велико племе. В историята ни търсете сили да продължавате напред, уверено и смело. Мечтайте, летете, не позволявайте страховете ви да ви спират, мечтите водят напред и нас, и България.“

В заключение бих желала да споделя един много харесван от Надя цитат, вследствие превърнал се и в мой любим:

„Българин е не този, чиито родители са българи. Българин е този, чиито деца са българи.“

Както и България не е дотам, докъдето свършват географските й граници, а дотам, докъдето звучи българската реч и се съхранява българската памет. 

Статията написа за списание „За мен“ Ваня Грозева.