От другата страна на Ламанша

949247-bigthumbnailВали..едва ли някога е било по-дъждовно и сълзите ми натежават както дъждеца над пожълтелите листа. За втори път ме оставяш – сама, с моите спомени, с твоите мечти..А зимата идва по-рано, отколкото съм си мислела.. Тя настъпи с твоето заминаване. И никога не е било толкова студено през този сезон, единствено онази твоя стара блуза ме топли. Нищо, че  е протъркана, все още ухае на теб, напомняща на кожата ти и горещите вечери през декември. Не искам извиненията ти, съжаленията ти. И в един момент идва отрицанието, нихилизмът. Процес, през който преминавам поне веднъж на три месеца, нещо, което аз наричам прочистване. И всичко ми е безразлично, бавно, безсмислено. Колкото и да говоря, сякаш никой никога не разбира значението на думите ми, сякаш те се носят във въздуха като перца на умираща птица.

Разбирам, че независимо от броя хора, които са до мен, всъщност съм сама. И един ден отново ще бъда щастлива. Нали всяка книга завършва така – с “happy end”? Или просто някой за пореден път ще дойде и грубо ще откъсне последните страници, ще изстърже сълзите по тях с тъп предмет и ще остане само  картонената корица, на  която има някакво резюме от автора, определен като човек с чувство за хумор. И като в мита за Сизиф аз отново ще драпам на гореще драскам с уморените си криле, а краката ми са толкова черни от душите, по които стъпвах цял живот. Какво ли не прави човек за малко щастие?! А ти пак си тръгваш! Никога не е късно всичко да се преобърне и единственият път е нагоре, а сякаш някой с вериги ме е закотвил тук. Една пустиня без души. Само птиците напомнят за съществуващия живот. Отварям очи, а те се затварят …не искат да виждат куфарите, които си подредил така прилежно пред входната врата.

И до сега не съм виждала по-голяма празнина от тази, която остави в нашия гардероб. Като го отворя и ме полазва дъх на нещо умряло, нереално. Сякаш никога не си бил тук, сякаш всичко е спомен от минал живот, дежа вю. И единственото, което работи в мен, е лимбичната ми система. Ако можех някак да я отстраня, но едва ли е възможно. Сънувам те всяка нощ, единственото място, където се срещаме и ти ме обичаш. И все очаквах, че няма да се качиш на този самолет, че няма да отлетиш като птиците на юг. И после осъзнах, че не аз съм твоя юг, че не аз съм твоя пристан. Аз съм била просто ваканция за десет дни. Всички думи, целувки, топли ръце са били мираж, криво разбиране в моята романтична фигура. Каква глупачка съм да мисля, че някой може да ме обича повече от себе си, че някой ме е завивал сутрин, когато става хладно, че тайничко ме е целувал по челото, преди да заспи. И ето те…от другата страна на Ламанша, твоят юг се оказа доста студен – по природа приличате си. Отново е смразяващо леглото, ледена е тишината. Единственият звук е моята въздишка, единственият поглед, който срещам, е този на тъжното кученце, с големите влажни очи, затворено зад стъкло в рамката на стената. Стая, която пази най-мръсните тайни, най-чистите сълзи и непокътнатите ми мечти. И нищо друго няма значение, а пътят е обратно към сърцето, който ще извървя сама и този път ще бъда смела!

Тази статия написа за сп.”За мен” Ейва

vivanowa

Здравейте, казвам се Величка Иванова! Да се опише човек с няколко думи би било недостатъчно, затова ще кажа накратко какво обичам. Каквото и да правя в живота си, то е тясно свързано с изкуството. Мисля,че изкуството и естетиката ни правят по-добри хора. Обичам да помагам на хората, да бъда основоположник на щастие и мечти, защото смисълът на живота е в това да бъдем щастливи с това, което сме и което правим.

You may also like...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *